Откакто пое Valentino, Алесандро Микеле сякаш непрекъснато води един и същ разговор – между собствената си силно разпознаваема естетика и историята на една къща, която никога не е имала нужда от особено много обяснения. Valentino винаги е разбирал силата на цвета, красотата, женствеността и големия жест. При Микеле към тях се добавиха пластове от символи, исторически препратки, странности и културни цитати, които понякога правеха по-трудно да видим самата дреха.
В Spring/Summer 2027 това започва да се променя.
Колекцията носи името Antibiblioteca и тръгва от идеята на Насим Николас Талеб за библиотеката на Умберто Еко, в която непрочетените книги са толкова важни, колкото прочетените, защото представляват всичко, което все още не знаем. Микеле пренася тази идея върху модата и разглежда дрехите като възможности за живот, идентичности и образи, които може никога да не бъдат реализирани напълно.
Типично за него, теорията е голяма. За щастие този път дрехите са достатъчно добри, за да не се нуждаят непрекъснато от нея.
Първата и най-важна промяна е тялото. След сезони, в които украшението често беше по-силно от силуета, Микеле изважда на преден план бюстието, талията, раменете, краката и движението на материята около тях. Корсети и сатенени бюстиета се появяват с тесни поли, прозрачна дантела, плисета и драпирани материи. Вечерните кодове са разглобени и смесени с елементи от дневния гардероб, а резултатът е Valentino, което изглежда значително по-чувствено и по-малко костюмирано.
Откриващият черен силует почти заявява новата дисциплина. След него формата започва да се променя чрез цвят – жълто срещу виолетово, зелено срещу розово, наситени тонове до пастели – но основата остава сравнително ясна. И точно когато Микеле не се опитва да постави пет идеи в една визия, цветовото му усещане започва да работи великолепно.
Това е и моментът, в който неговият Valentino най-после започва да изглежда като истинска среща между дизайнера и къщата.
Valentino никога не е бил марка на сдържаността. От Гарвани насам в него има убеждението, че красотата има право да бъде видима, че една рокля може да заеме пространство и че понякога прекомерността сама по себе си е част от елегантността. Микеле разбира прекомерността отлично. Проблемът досега беше, че твърде често я използваше на своя собствен език.
В Antibiblioteca той започва да превежда.
Съблазънта е важна част от този превод. Не става дума единствено за прозрачност, корсети или открита кожа. По-интересно е напрежението между тях и всичко останало. Дантела се появява с бейзболна шапка, корсетът влиза в разговор с жилетка, вечерна пола е носена с елементи, които умишлено я свалят от пиедестала. Блясъкът се премества от вечерта към деня, без да губи театралността си. Това е една от най-силните идеи в колекцията и същевременно една от най-смислените посоки за съвременно Valentino.
Микеле е особено добър, когато остави несъвместими на пръв поглед неща да съществуват едно до друго. Той никога няма да бъде дизайнер на стерилната хармония и няма причина да се опитва. Неговата сила е в лекото раздразнение на окото, в комбинацията, която първоначално изглежда грешна, а няколко секунди по-късно започва да изглежда необходима.
Точно затова мъжките визии разкриват и слабостта на колекцията.
Широките панталони, меките сака, плетивата, ромбовете, очилата, мокасините и винтидж настроението са толкова добре познати от годините му в Gucci, че понякога е трудно да видим Valentino зад тях. Това вече не е въпрос дали Микеле има право да носи собствения си почерк в нова модна къща. Разбира се, че има. Въпросът е дали след няколко сезона всяка визия все още трябва толкова лесно да ни връща към предишната му работа.
Именно тук Antibiblioteca понякога използва собствената си концепция като удобно алиби.
Ако всичко е библиотека от възможни образи, почти всичко може да бъде поставено вътре. Ако всяка дреха представлява различна потенциална версия на човека, липсата на ясна йерархия между идеите лесно може да бъде представена като част от замисъла. Само че модната къща има нужда не само от възможности. Тя има нужда и от избор.
Това е големият въпрос пред Valentino на Микеле. Не дали може да измисли достатъчно светове, а кои от тях ще реши да запази.
Най-силният отговор идва към края на ревюто. Палитрата потъмнява, декорацията се концентрира, а силуетите стават по-категорични. Черни рокли, подчертани рамене, дълбоки деколтета, панделки, ръкавици, дантела, широкополи шапки и големи бижута връщат онази контролирана театралност, която принадлежи естествено на Valentino. Там Микеле не се нуждае от стилистичен шум, за да бъде разпознаваем. Достатъчни са пропорцията, цветът и едно силно решение.
Финалната розова рокля с огромния плисиран обем зад тялото събира тази идея почти идеално. Тя е драматична, малко абсурдна, напълно непрактична и създадена да бъде гледана. В нея има достатъчно Микеле, за да не бъде носталгия, и достатъчно Valentino, за да не изглежда като пренесена визия от друга негова епоха.
Именно такива моменти правят SS27 важна колекция.
Микеле все още не е решил напълно как изглежда неговият Valentino и това личи. Antibiblioteca понякога е прекалено щедра към собствените му навици и би спечелила от по-безмилостна редакция. Но сред многото персонажи, препратки и стилистични отклонения вече се оформя нещо много по-конкретно – Valentino, в което романтиката е по-странна, красотата има повече напрежение, а женствеността е чувствена, без да бъде сантиментална.
Най-същественото е, че Микеле започва да оставя пространство между идеите си. В това пространство вече можем да видим тялото. А покрай него най-после започваме да виждаме и неговото Valentino.